В момента чета нашумялата сред проповядващите върховенството на пазарната икономика книга на Айн Ранд "Атлас изправи рамене". Тя дори ми бе препоръчана за да ме откаже от "социалните" ми възгледи -- което бе само още една причина да я прочета. Главната бе, че моят задочен познат Христо Блажев се изказва много позитивно за нея в блога си Книголандия. От чисто стилистична страна може да се изпишат много критики спрямо книгата -- ненужно разводняване на действието, постоянно повтаряне на една и съща мисъл с различни думи, в някои моменти героите не реагират много адекватно на ситуацията. Това обаче не е темата на тази статия. Тук ще разгледам основните теми на Ранд -- и ще го направя с удоволствие, защото цялата книга ми прилича на учебник по социализъм, обърнат на обратно като стар чорап.
Нека започнем...
Основната теза, която авторката застъпва (само какво начало -- като съчинение на петокласник), е че правителството няма работа като регулатор на бизнеса. В идеални условия -- съгласен. В реални не е точно така. Разликата е също като между теорията и практиката на социализма -- той също е приложим в едно идеално общество. На практика обаче нито обществото на Ранд, нито социализмът имат почва. Според писателката например, хората в неиндустриални зони нямат право на транспорт, защото това не носи печалба на железопътните компании. Другото решение -- държавната субсидия -- също е осмяно, тъй като държавата плаща на железопътните компании с техните собствени пари. Въобще данъците са описани като грабителство. Докато последното изречение не е далеч от истината, в един реален свят това ще доведе до обезлюдяване на цели области.
Липсата на транспорт ще отблъсне инвеститорите от тези области, като по този начин ще се създаде един омагьосан кръг; кръг от пустош, разпростиращ се на все по-голяма площ с всяка изминала година, докато цялата територия на страната се превърне в един огромен пущинак, тук-таме осеян с индустриални центрове. Дори в този пущинак да се намерят -- примерно -- залежи от руди или въглища, никой не би могъл да ги разработи. Желаещ за подобна дейност ще трябва да пренася добива -- в буквалния смисъл -- с конски каруци, защото в началото на разработване на находището няма да има достатъчно пари за да поръча да му построят железопътна линия. Съвсем друго би било, ако държавата се погрижи в определен район да има превоз, пък бил той и нередовен.
Втората основна теза е божествеността на личната изгода. Според Айн Ранд личната изгода е единственият истински двигател на прогреса. Отново приложимо за общество от идеални хора с високи идеали, като Ханк Риърдън. Когато говорим за реални хора нещата стават съвсем различни. Никой, който е воден от лична изгода в реалния живот, не е честен и с висок морал. Никой! Личната изгода в реалния живот не води до прогрес, а принизява хората до нивото на животни -- също както два тигъра са готови да се разкъсат само и само да отхапят още едно парче от антилопата. В реалния живот тигрите са именно едрите капиталисти -- тези, които ги рисуват по карикатурите, с големите кореми и цилиндрите. В такъв свят кучетата -- разбирайте хората от средната класа -- могат да се докопат единствено до кокал, но не и до мръвка. Очевидно е, че в такова положение трябва да има някой или нещо, което да пречи на тигрите да седят върху месо, което не могат да изядат.
Приложена на практика тази теза до известна степен би могла да се оправдае с това, че богатите капиталисти все пак ще имат нужда да харчат парите си. Това неминуемо ще доведе до създаване на нови работни места -- например ресторанти и хотели по Черноморието, където персоналът работи за по 120 лева на месец, колкото да не умре от глад. Проблемът тук е, че начинанията, които ще произлязат от излишъка на пари, също ще бъдат управлявани от едри капиталисти -- тоест такива, които не биха оставили някой друг да се издигне до тяхното ниво. В крайна сметка ще се получи така, че огромна част от парите ще се въртят между малка група хора, докато болшинството ще получава минимума, достатъчен за храна, жилище и облекло -- тоест разходи, които не водят до печалба, и които връщат парите отново при малката група.
В утопичния свят, създаден от Ранд в Скалистите планини, един от избягалите от реалния живот индустриалци казва, че не би наел друг работник освен такъв, който има перспективата да го измести. В реалния живот подобен човек ще бъде изцеден и заставен да работи без да му заплати справедливо, така че работодателят -- воден от лична изгода -- да използва максимално знанията и уменията му без да му позволи да се издигне до неговото ниво. Това теза, противополжна на идеята на социализма, където нещата също биха вървяли, ако всеки дава най-доброто от себе си, знаейки че ще получи каквото му е нужно за добър живот, а не само подаяния, посрещащи най-елементарните му нужди.
Между другото в книгата се споменава за банкер, който заявява, че никога не се е стремял към печалба -- на което Дагни Тагарт му отговаря, че това е най-голямото престъпление. Разбира се, добре е ако банкерите се стремят към печалба. По този начин е сигурно, че банката винаги ще има средства и ще може да финансира нови предприятия. За съжаление банкерите предпочитат да кътат печалбата за себе си, и това че собствениците и управителя на дадена банка печелят добре, далеч не означава, че тези пари ще влязат в обръщение под формата на носещи приходи инвестиции. Настоящата криза е типичен пример за това.
Третата -- и може би най-важна -- теза е, че трябва да задушим всеки кълн на съчувствие, състрадание, доброта и съжаление в душата си. Ранд категорично осмива хората, проявящи някое от изброените качества. Тя въздига егоизма и себичността на пиедестал, призовава читателите да се превърнат в безчувствени сметачни машини, а всяко друго чувство бива осмяно като неносещо печалба, долно и гадно. Дори сексът е превърнат в елементарна търговия -- ако не с материални ценности, то с издигане на собственото его чрез завоевание и унижение на партньора. Ханк Риърдън например толкова насериозно взима себедоказването чрез секса, че след първата им любовна нощ Дагни се събужда окървавена, но щастлива. В книгата не се описват точните садо-мазо игри, Риърдън ги загатва единствено с думите "Нещата, които те накарах да направиш". Е, кръвта говори достатъчно. Джон Голт, който е една от основните движещи фигури в книгата, също изпитва екстаз, когато оправя Дагни върху брезентови чували в изоставен тунел на Централната гара на Тагарт Трансконтинентъл -- защото -- забележете! -- изпитва сексуално влечение не към самата Дагни, а към железопътната компания, която тя ръководи. Фройд би си прекарал чудничко с героите от романа. Този възглед -- не само за секса, а за чувствата извън хладната пресметливост и личната изгода -- въобще не мога и да ги коментирам, просто защото умът ми не го побира.
В книгата все пак има нещо, което ми допадна. Това е идеята, че човек трябва да се бори за това, което иска, а не да го чака наготово, или пък -- още по-лошо -- да се моли за него, позовавайки се на чувства като съжаление и съчувствие. С това съм напълно съгласен, дори се признавам за виновен в обвинението, че аз самият не винаги съм се борил за целите си. Но все пак да отречеш всички чувства освен алчността ми звучи отвратително.
Във всеки случай моят съвет е да прочетете книгата. Щом има диалог само между двама герои, прочетете първите им фрази и прескочете няколко страници докато стигнете до съществената част -- това ще ви помогне да не я захвърлите още на 50-тата страница. След това вземете някой учебник по теория на марксизма-ленинизма и направете сравнение. Истината винаги е по средата, и никога в крайностите.
Приятно четене



