"Атлас изправи рамене" -- комунистическа утопия на обратно

В момента чета нашумялата сред проповядващите върховенството на пазарната икономика книга на Айн Ранд "Атлас изправи рамене". Тя дори ми бе препоръчана за да ме откаже от "социалните" ми възгледи -- което бе само още една причина да я прочета. Главната бе, че моят задочен познат Христо Блажев се изказва много позитивно за нея в блога си Книголандия. От чисто стилистична страна може да се изпишат много критики спрямо книгата -- ненужно разводняване на действието, постоянно повтаряне на една и съща мисъл с различни думи, в някои моменти героите не реагират много адекватно на ситуацията. Това обаче не е темата на тази статия. Тук ще разгледам основните теми на Ранд -- и ще го направя с удоволствие, защото цялата книга ми прилича на учебник по социализъм, обърнат на обратно като стар чорап.

Нека започнем...

Основната теза, която авторката застъпва (само какво начало -- като съчинение на петокласник), е че правителството няма работа като регулатор на бизнеса. В идеални условия -- съгласен. В реални не е точно така. Разликата е също като между теорията и практиката на социализма -- той също е приложим в едно идеално общество. На практика обаче нито обществото на Ранд, нито социализмът имат почва. Според писателката например, хората в неиндустриални зони нямат право на транспорт, защото това не носи печалба на железопътните компании. Другото решение -- държавната субсидия -- също е осмяно, тъй като държавата плаща на железопътните компании с техните собствени пари. Въобще данъците са описани като грабителство. Докато последното изречение не е далеч от истината, в един реален свят това ще доведе до обезлюдяване на цели области.

Липсата на транспорт ще отблъсне инвеститорите от тези области, като по този начин ще се създаде един омагьосан кръг; кръг от пустош, разпростиращ се на все по-голяма площ с всяка изминала година, докато цялата територия на страната се превърне в един огромен пущинак, тук-таме осеян с индустриални центрове. Дори в този пущинак да се намерят -- примерно -- залежи от руди или въглища, никой не би могъл да ги разработи. Желаещ за подобна дейност ще трябва да пренася добива -- в буквалния смисъл -- с конски каруци, защото в началото на разработване на находището няма да има достатъчно пари за да поръча да му построят железопътна линия. Съвсем друго би било, ако държавата се погрижи в определен район да има превоз, пък бил той и нередовен.

Втората основна теза е божествеността на личната изгода. Според Айн Ранд личната изгода е единственият истински двигател на прогреса. Отново приложимо за общество от идеални хора с високи идеали, като Ханк Риърдън. Когато говорим за реални хора нещата стават съвсем различни. Никой, който е воден от лична изгода в реалния живот, не е честен и с висок морал. Никой! Личната изгода в реалния живот не води до прогрес, а принизява хората до нивото на животни -- също както два тигъра са готови да се разкъсат само и само да отхапят още едно парче от антилопата. В реалния живот тигрите са именно едрите капиталисти -- тези, които ги рисуват по карикатурите, с големите кореми и цилиндрите. В такъв свят кучетата -- разбирайте хората от средната класа -- могат да се докопат единствено до кокал, но не и до мръвка. Очевидно е, че в такова положение трябва да има някой или нещо, което да пречи на тигрите да седят върху месо, което не могат да изядат.

Приложена на практика тази теза до известна степен би могла да се оправдае с това, че богатите капиталисти все пак ще имат нужда да харчат парите си. Това неминуемо ще доведе до създаване на нови работни места -- например ресторанти и хотели по Черноморието, където персоналът работи за по 120 лева на месец, колкото да не умре от глад. Проблемът тук е, че начинанията, които ще произлязат от излишъка на пари, също ще бъдат управлявани от едри капиталисти -- тоест такива, които не биха оставили някой друг да се издигне до тяхното ниво. В крайна сметка ще се получи така, че огромна част от парите ще се въртят между малка група хора, докато болшинството ще получава минимума, достатъчен за храна, жилище и облекло -- тоест разходи, които не водят до печалба, и които връщат парите отново при малката група.

В утопичния свят, създаден от Ранд в Скалистите планини, един от избягалите от реалния живот индустриалци казва, че не би наел друг работник освен такъв, който има перспективата да го измести. В реалния живот подобен човек ще бъде изцеден и заставен да работи без да му заплати справедливо, така че работодателят -- воден от лична изгода -- да използва максимално знанията и уменията му без да му позволи да се издигне до неговото ниво. Това теза, противополжна на идеята на социализма, където нещата също биха вървяли, ако всеки дава най-доброто от себе си, знаейки че ще получи каквото му е нужно за добър живот, а не само подаяния, посрещащи най-елементарните му нужди.

Между другото в книгата се споменава за банкер, който заявява, че никога не се е стремял към печалба -- на което Дагни Тагарт му отговаря, че това е най-голямото престъпление. Разбира се, добре е ако банкерите се стремят към печалба. По този начин е сигурно, че банката винаги ще има средства и ще може да финансира нови предприятия. За съжаление банкерите предпочитат да кътат печалбата за себе си, и това че собствениците и управителя на дадена банка печелят добре, далеч не означава, че тези пари ще влязат в обръщение под формата на носещи приходи инвестиции. Настоящата криза е типичен пример за това.

Третата -- и може би най-важна -- теза е, че трябва да задушим всеки кълн на съчувствие, състрадание, доброта и съжаление в душата си. Ранд категорично осмива хората, проявящи някое от изброените качества. Тя въздига егоизма и себичността на пиедестал, призовава читателите да се превърнат в безчувствени сметачни машини, а всяко друго чувство бива осмяно като неносещо печалба, долно и гадно. Дори сексът е превърнат в елементарна търговия -- ако не с материални ценности, то с издигане на собственото его чрез завоевание и унижение на партньора. Ханк Риърдън например толкова насериозно взима себедоказването чрез секса, че след първата им любовна нощ Дагни се събужда окървавена, но щастлива. В книгата не се описват точните садо-мазо игри, Риърдън ги загатва единствено с думите "Нещата, които те накарах да направиш". Е, кръвта говори достатъчно. Джон Голт, който е една от основните движещи фигури в книгата, също изпитва екстаз, когато оправя Дагни върху брезентови чували в изоставен тунел на Централната гара на Тагарт Трансконтинентъл -- защото -- забележете! -- изпитва сексуално влечение не към самата Дагни, а към железопътната компания, която тя ръководи. Фройд би си прекарал чудничко с героите от романа. Този възглед -- не само за секса, а за чувствата извън хладната пресметливост и личната изгода -- въобще не мога и да ги коментирам, просто защото умът ми не го побира.

В книгата все пак има нещо, което ми допадна. Това е идеята, че човек трябва да се бори за това, което иска, а не да го чака наготово, или пък -- още по-лошо -- да се моли за него, позовавайки се на чувства като съжаление и съчувствие. С това съм напълно съгласен, дори се признавам за виновен в обвинението, че аз самият не винаги съм се борил за целите си. Но все пак да отречеш всички чувства освен алчността ми звучи отвратително.

Във всеки случай моят съвет е да прочетете книгата. Щом има диалог само между двама герои, прочетете първите им фрази и прескочете няколко страници докато стигнете до съществената част -- това ще ви помогне да не я захвърлите още на 50-тата страница. След това вземете някой учебник по теория на марксизма-ленинизма и направете сравнение. Истината винаги е по средата, и никога  в крайностите.

Приятно четене

NoFollow в СВЕЖО или "Краят на съвременната цивилизация"

СВЕЖО често е обект на критика -- било то поради блокиране на акаунти (какъвто бе моят случай), поради неподходящо съдържание, убягнало от вниманието на администраторите, но главно -- защо публикациите не стават свежи (или популярни, както се наричат в СВЕЖО 2.0). Каквато и да е причината, споровете винаги са разгорещени, и винаги, ама задължително се намира някой, който да хвърли на масата най-големия коз: "Ама връзките ви са NoFollow". Често този аргумент няма никаква връзка с обсъждания проблем, което го прави още по-значим в очите на непросветените.

Воден от желанието подобно добра фея да разпръсквам около себе си знание, ще изясня на читателите какво аджеба е това NoFollow, защо лошите свежари са го сложили, и как този параметър ще доведе до немиуем срив на цивилизацията, ядрена война, чума, проказа, напаст от скакалци и в крайна сметка -- изличаването на Слънчевата система вследствие на използването на Слънцето като термоядрена бомба от група бунтовници, целящи национализирането на СВЕЖО.

Гугъл е на практика стандарт за Интернет търсачка. Хората от Гугъл си пазят алгоритъма в тайна, но все пак са дали някои насоки за собствениците на сайтове. В момента SEO е един от най-бързо развиващите се сектори в областта на маркетинговите услуги.Та гугъловците са разкрили един от основните начини, по които търсачката определя т.нар. Page Rank, т.е. доколко една страница или сайт са източник на надеждна информация по съответния въпрос. Да предположим, че някой, пишейки за това как да си направим стиймпънк шлем от старо тенеке за сирене е направил думата "тенеке" връзка към вашия сайт. Предполага се, че вие сте дилър на вторични суровини, производител на сирене или тенекета за него, или просто хахо, който събира стари тенекета и е готов да ви (про)даде тенеке с необходимите параметри. Следователно, решава търсачката, вашият сайт е пълен с информация за тенекета за сирене. Колкото повече връзки към вашия сайт има, толкова по-голям е вашият Page Rank. Ако напишете в гугъл думата here (тук) на едно от първите места ще излезе сайта на Adobe. Причината е проста -- Reader и Flash Player са едни от най-използваните, на практика задължителни елементи за ползване на Интернет. Така че всеки слага връзка с думите "You can download Adobe Flash Player from here". От това роботите на Гугъл с тъпа машинна упоритост са решили, че сайтът на Adobe е най-пълен с информация за here.

Това дава възможност за манипулации. Например, вие можете да сложите връзка към сайт за детско порно с думите "правителство". Така хората, търсещи закони, начин за контакт и прочее ще попадат на вашия сайт. Това е известно като Google bombing, или Гугъл бомба на български. Спомнете си сайта на Монката Паси, който бе неизменно свързан с думата "простак".

Както навярно се досещате, за целта трябва да има достатъчно връзки към даден адрес с дадена дума. За съжаление това е твърде лесно за постигане -- например чрез машинно спамене на коментари в блогове и публикации във форуми. По разбираеми причини на хората от Гугъл това не им се харесва. Те не могат обаче да задължат администраторите на форуми и собствениците на блогове да се защитят срещу такъв машинен спам. Затова, по настояване на Гугъл, в спецификацията на HTML е включен параметърът NoFollow. Този параметър, добавен в тага на връзката указва на търсачките, че адресът няма нищо общо с текста, в който е включен. Казано по друг начин -- текстът е връзка за вас, но не и за търсачката. Добавянето на този параметър обезсмисля спаменето. В повечето случаи връзките се отбелязват като NoFollow в коментарите. Използването на този параметър обаче е препоръчително във всички случаи, в които трети лица могат да публикуват връзки без одобрението на собственика на сайта.

Това вдига Page Rank-a и на самия сайт, публикувал връзките -- предполага се, че щом връзката е DoFollow тя е още по-добре отнасяща се към темата. Именно това е и доводът на яростните противници на СВЕЖО -- ние публикуваме, а с това им качваме популярността, без да получаваме нищо в замяна. Това наистина е така. Ако напишете името на ваша публикация в Гугъл, на първо място ще излезе статията в СВЕЖО. Това, което не се отчита в тази ситуация е, че по този начин вие използвате Page Rank-a на популярен сайт. Ако публикациите ви трябва да се борят за популярност сами, едва ли ще стигнат много високо. Наистина търсещият ще трябва да влезе първо в СВЕЖО, но в крайна сметка ще стигне до вашата публикация. И ако я намери за добра ще сложи връзка към нея, а не към СВЕЖО.

От друга страна, ако свежите администратори махнат параметъра NoFollow, сайтът ще се превърне в рай за спамерите и професионалните манипулатори на Гугъл. От това неминуемо ще падне рейтинга на самото СВЕЖО, и като резултат хората няма въобще да виждат вашите публикации. Ето защо -- по мое лично мнение -- каквито и да са недостатъците на СВЕЖО, NoFollow не е един от тях. Имайки предвид тази информация, можете сами да си съставите мнение и да преживеете мигове на истинско забавление, четейки как хората започват да говорят за този прословут параметър със и без връзка.

Асенизация в ефира

Малцина са запознати с хубавата дума "асенизация" и производната й "асенизатор". Това не е процеса на превръщане на нещо в асеноподобно. "Асенизация" е дейността, свързана с почистване на помийни ями. Тази неприятна, но необходима дейност обикновено се извършва с помощта на камиони, наричани от шофьорите с много любов "медарки". Има обаче хора, които предпочитат класическите методи -- да обуеш ботушите уелингтънки (това са гумени галоши, но нали трябва да се изразяваме по европейски), да хванеш лопатата и да се потопиш до кръст в отпадъци.

Гадно, нали? Е, когато става въпрос за телесни отпадъци не е приятно. Мнозина обаче обичат да се потапят не до кръст а до шия в емоционални такива. Разликата е огромна -- ако излезеш от яма, пълна с екскременти смърдиш. Потопиш ли се в емоционални л-на излизаш по-чист отколкото си влязъл. Поне се успокояваш, че има хора по-долни и по-отчаяни от теб. А този, който изпразва медарката с душевна помия печели рейтинг и рекламно време. Навярно се сещате за какво ще стане въпрос. Не, не се сещате. Няма да говоря за асенизатор №1 Карбовски, защото той вече е ясен на всички.

Преди десетина дни ми изгоря монитора и ща, не ща, се наложи да гледам телевизия. Гадост! Гадост ви казвам! Като правило отбягвам да гледам любимите на майка ми предавания, защото не мога да се сдържа от коментари, а тя се дразни. Много се засегна например, когато се запитах на глас с какво ли чистят диванчето на любовта, че да не лепне. Та както казвах, прежалих се и седнах да гледам "Нека говорят..." с Росен Петров. Неповторимо усещане. Ако сте чели "Приключенията на Лукчо" навярно си спомняте епизода, в който къртицата се осмелява да излезе изпод земята в килията на Лукчо. Кротувала си цял живот милата на тъмно, и най-накрая се осмелила да си подаде муцунката. И първото, което вижда, е запалена клечка кибрит. Та нещо подобно се случи и с мен. От години не бях гледал телевизия, и щом се осмелих, в носа ме блъсна невероятна душевна смрад. Изквичах като попарено куче, направих две задни кълба и избягах обратно.

На пръв поглед нищо особено. Роската бе поканил Цветан -- момчето, което скочи под влака заедно с любимата си. Поставете се на негово място. Стигате до такова отчаяние, че да се самоубиете по възможно най-кървавия начин (бил съм свидетел на човек, блъснат от влак и повярвайте -- не ви трябва да го виждате). Свестявате се в болницата, натрошени, без да помните какво се е случило. Минават месеци преди да успеете да се съвземете от шока, да осъзнаете какво точно е станало и пълната необратимост на събитията. И точно когато започвате да се стабилизирате, Роската ви кани в шоуто си. Замаяни от страдание вие приемате, защото се надявате, че болката ще отпусне, ако я споделите. Сядате, и Роската започва да ви разпитва: ама как, ама защо, ето, бил си добър футболист, сега вече не можеш да играеш, защото си начупен, накратко -- започва да ви натрива в носа всичко, което сте се мъчили да забравите. Всичко това гарнирано с думите "Абе каква любов бе? Вие сте още деца! Няма любов за такива като вас. Оплодил си я, защото си глупак, и сега момичето е мъртво, а ти си съсипал живота си. Как може така?"

Вие се разплаквате пред камерата, преглъщате и не можете да продумате и дума, защото целият ужас на изминалите месеци отново ви връхлита, неумолимо и -- като влак. След това се връщате у дома в състояние на пълен душевен срив, а Росен с невъзмутим глас казва "Мислех да пусна нещо забавно, ама не върви. Затова -- реклама!" Точно така го каза! Евалата, Росене! Само така.

А най-страшното е, че асенизаторите стоят като приковане пред екраните, цъкат с език и се наслаждават на страданието на непознато момче. Какво да се прави -- бизнес. Това интересува хората -- това показваме. Все още размишлявам по един дълбоко философски въпрос: кой е по-лош? Този, който използва чуждото страдание по този начин, или този, който изпитва душевен оргазъм от газенето из чуждата душевна помия. Как мислите вие?

Митове за пазарната икономика

Всички се надпреварват по блогове и в коменатари да възхваляват пазарната икономика -- как който е способен и се труди ще живее добре и т.н. За тези хора ще отбележа някои заблуди, върху които да помислят преди да пеят хвалебствени химни.

Мит 1: Пазарната икономика води до подобряване на качеството на стоките

Това е пълна глупост. Реализацията на един продукт зависи от рекламата и търговците. Самият факт, че има хора, чиято професия е да представят един калпав продукт като съвършен трябва да ви говори много за илюзорното подобряване на качеството. На практика качеството на даден продукт няма нищо общо с пазарната му позиция. Това кара производителите да хвърлят пари за реклама, а не за подобряване на качеството. От друга страна цената е немаловажен фактор, така че качеството допълнително страда в стремежа на производителите да бъдат конкурентни. Интересното е, че преминаването на една стока през веригата за доставки я оскъпява в пъти, така че реално търговците печелят повече от производителя.

Мит 2: Пазарната икономика дава на всеки възможност за печалба

Помислете отново. Последното нещо, което дава пазарната икономика, е възможност за талантливите. Бизнес се прави с пари, а не с особен талант. Сравнете квартално магазинче за хранителни стоки и BILLA. Разбира се, че голямата верига може да си позволи по-ниски цени, директно снабдяване, по-добро обслужване. Къде отива тогава възможността за кварталния търговец, който има желание да прави бизнес, но няма капитала на голямата верига?

Мит 3: Пазарната икономика дава равни шансове на всички

Това е най-съсипващият довод на противницците на комунизма. Ти искаш да правиш бизнес, можеш да правиш бизнес, но... комунистите казват, че трябва да работиш в "Кремиковци". Сега помислете внимателно: равни ли са възможностите на дете на учители и дете на второ поколение спекуланти, натрупали огромен капитал, с който детето им да започне бизнес? Равни ли са възможностите за обучение на синчето на спекулантите, което може да ходи на лекции без да се грижи за храна и облекло и сина на учителите, който покрай следването си трябва да работи на две места за да помага финансово на семейството? При търсенето на работа след завършване бъдещият работодател ще вземе ли предвид, че произхождащият от по-бедно семейство е пложил десетки пъти по-големи усилия за да получи диплома? Значи отново се създава една фаворизирана каста. При комунизма влизането в университета зависеше от заслугите на родителите ти по партийна линия. Сега зависи от заслугите на родителите по финансова линия. Така или иначе, възможностите на младите не са пропорционални на способностите им.

Мит 4: Пазарната икономика регулира цените

Кризата в строителството е най-яркият пример, развенчаващ този мит. Благодарение на пазарната икономика цените на имотите бяха надути неколкократно над реалните. От тази разлика спечелиха търговците и банкерите, не строителите. Сега същите банкери и търговци не смеят да пуснат натрупаните средства в обръщение, от което страдат останалите. Получава се същият парадокс: от пазарната икономика печелят посредниците, а не производителите.Тъй като търговците и спекулантите определят цените, то легендарната "регулация" във всички случаи е в тяхна полза, а не в полза на клиента.

Мит 5: При пазарната икономика печелят предприемчивите

Също като в мита за равните възможности, не предприемчивите печелят. Печелят тези, които имат добър капитал и необходимите връзки. В условията на пазарна икономика в никакъв случай не можеш да спечелиш единствено с предприемчивост и дарби. Причината е проста -- тези, които нямат толкова големи дарби, но имат капитал, ще те смажат и ще те докарат до фалит. В българските условия това е още по-валидно, защото тук се толерират чуждестранни инвеститори с огромни финансови възможности, за сметка на родните предприемачи. За да бъде подигравката още по-пълна, от чуждестранните инвеститори се толерират тези, свързани с търговията, а не тези, свързани с производството. Отново се сблъскваме с явлението спекулантите да печелят повече от реалния производител на стоката.

Мит 6: Банките са полезни, защото отпускат кредити за бизнес

Това изобщо, ама изобщо не е така! Първо, банките не отпускат кредит на всеки. Второ, те отпускат кредит с нашите пари, като реализират огромни печалби. С нашите пари! Трето, банката не рискува нищо, давайки нашите пари на някого -- кредитът така или иначе ще бъде върнат, било под формата на пари, или чрез отнемане на имущество. Още по-голямо фаворизиране на банките се наблюдава с прехвърлянето на държавните плащания към частни банки -- по този начин частни лица оперират с държавни средства, извличайки печалба от това. Да не говорим за таксата за превод, която всички даваме за плащания, наложени ни от страната. На практика се получава така, че държавата дава парични средства, от които печелят частни лица. Ако държавата инвестира тези средства, с печалбите ще се посторят пътища, водопроводи, паркове и заводи. В името на пазарната икономика и частната инициатива обаче, тези средства се дават на несвързани с държавата лица.