– Пеше-е-е-ев!
Призован по този начин, началникът на предизборния щаб на Генчо Рибаров се материализира в кабинета му по онзи незабележим начин, характерен за за английските икономи и търсещите отмъщение духове. Ограниченото пространство на кабинета се изпълни с миризмата на парфюм, а утринното слънце придаде на лъщящата от гел коса иридисцентен отблясък. Прибавете към това безупречен костюм и гръбнак, приспособен да се огъва в удобно за пълзене положение, и ще придобиете някаква представа за външния вид на господин Пешев.
Рибаров, от своя страна, създаваше впечатлението за желе, избягало от формичката си. Меките му и отпуснати бузи се спускаха към първата от трите му меки и отпуснати гуши. Масивният му нос се беше надвесил към пълните му устни,

сякаш за да се увери, че там нищо не се случва без неговото знание, а седемдесет и четирите косъма, увенчаващи тиквоподобната му глава бяха причесани в безупречен път. Поначало космите бяха седемдесет и пет, но единия беше отскубнат, за да се създаде идеална симетрия.
Причините, подтикнали Рибаров да се кандидатира за кмет, бяха много. Главната бе възмущението, надигнало се у него, научавайки за безнадеждната корупция в общината. Не беше честно да го оставят извън играта. Кампанията му протичаше под наслова „Мисля за града”, и той наистина мислеше за града и каква част от него би могъл да продаде безнаказано. Вече бе посетил един старчески дом и градския университет, обещавайки съответно по-ниски цени на погребалните услуги, и осигурени работни места в общинската служба по чистотата.
– Пешев, какво предстои да правим днес?
– Посещение в предградие – отговори Пешев, без дори да се замисли. – Населено е предимно с цигани.
– Роми, Пешев, роми – поправи го кандидат-кметът.
– Населено е предимно с роми. Ако позволите, препоръчвам ви да си обуете галоши. Там няма канализация, а тези дни доста валя.
– Ако ме изберат, това ще се оправи. Ще прекараме канализация и ще асфалтираме. Ще прекараме и течаща вода.
– Не мисля че общината ще има пари за това – рече Пешев.
– О, ще има – успокои го Рибаров. – Моите хора искат да строят там търговски център. Много хубаво ще стане като минем с булдозерите.
– А ромите?
– Живеем в свободна страна, Пешев. Да вървят на май... където искат. Готови ли са предизборните материали?
– Тридесет килограма кайма и двадесет каси бира. Лъчезар отиде с УАЗ-ката да докара скарата. Препоръчвам ви да си облечете вълнения костюм. Вълната трудно гори, а бензинът за разпалване на въглещата не е точно безопасен.
Рибаров видимо се притесни.
– Приготви пожарогасител.
– Направено е.
– Много добре. Казвал ли съм ти че си истинско съкровище?
– Споменавал сте го в няколко случая. Ако сте готов, ще се обадя да ви приготвят джипа.
– Защо джипа?
– Ами валежите... калта...
– Пешев, Пешев – въздъхна кандидатът, – липсва ти политическа далновидност. Трябва да покажеш на избирателите, че твоите проблеми са и техни
– Искате да кажете „техните проблеми са и твои”?
– Не е ли едно и също? Въпросът е, че няма да ходя с джипа заради малко кал. Ще отида с „Майбах-а”. В него има барче.
Един час по-късно на площадчето в предградието спря катраненочерен „Майбах”, който почти моментално затъна до главините на колелата си. Задната врата се отвори и изисканият, излъскан галош на Рибаров решително шляпна в калта, сякаш за да покаже, че е решил да сложи край на това безобразие. Хората на Рибаров бяха минали предния ден и бяха разлепили плакати. Обитателите на предградието пък бяха проявили типичното си чувство за хумор и бяха изчегъртали очите. Около двадесет електорални единици шляпаха в калта, нетърпеливи да задоволят интелектуалния си глад с мъдрите слова на Рибаров, а физическия – с кебапчета.
– Здравейте, граждани! – извика бъдещият кмет и махна с ръка, все едно отпъждаше мухи-винарки.
Мърморене се понесе над хората. За непредубедения наблюдател бе ясно, че биха предпочели агитацията да започне с кебапчетата.
– Навярно ме познавате. Аз съм Генчо Рибаров и мисля за града. Не, аз няма да ви убеждавам да гласувате за мен.
– Че за к`во си дошъл тогава? – викна някаква жена, с което предизвика одобрителен смях сред избирателите.
– Вярвам, че вие сами ще изберете най-добрия кмет. Навярно ви е омръзнало да бъдете пренебрегвани. Разбирам ви! Затова съм тук, да чуя проблемите ви и заедно да намерим решение... А-а-а, Пешев...
– Веднага, господине – отзова се началник-щаба и отиде да издърпа ухото на сополивото хлапе, опитващо се да изчопли емблемата на лимузината.
– Пусни ме бе, бате! – разпищя се детето.
– Пусни чаавето бе! – застъпи се електоратът.
Пешев неуспешно се опита да се престори, че няма нищо общо с цялата работа.
– Граждани, граждани – примирително започна Рибаров. – Нека първо хапнем.
Това доказа политическите способности на Рибаров. Тълпата се успокои и започна да стяга кръга около скарата, докато Рибаров месеше кебапчетата.
– Изми ли си ръцете – извика някой, но този път никой не се засмя. С кебапчета шега на бива.
– Вземете си бира – весело ги прикани Рибаров.
Ако им беше казал, че под краката им е закопана цистерна с нитроглицерин, едва ли щяха да хукнат така. Всеки грабеше колкото може да носи и хукваше към къщи, надявайки се, че ще има време за втори кръг.
– Пешев, защо хората са толкова малко? – тихо попита Рибаров.
– Има сватба – отвърна вечно подготвеният адютант.
– Чудесно! Какъв по-добър начин да опознаеш хората? Граждани! Чух, че днес двама души ще направят най-важната стъпка в живота си! Нека им пожелаем щастие и радост!
– А кебапчетата?
– Ще вземем и тях.
– Ура-а-а!
Рибаров, Пешев и горещата скара бяха вдигнати на ръце и понесени ведно с каймата. Пуснаха ги едва в ресторанта – по липса на по-добро описание на на напомнящото казармена столова заведение, – предизвиквайки неподправено учудване сред сватбарите. Предводителят на шествието заговори на цигански, и при споменаването на думата „кебапче” още по силно „ура!” процепи въздуха. Инициативата бе отнета от Рибаров и тридесет килограма кайма се превърнаха на кебапчета със скорост, представляваща неофициален световен рекорд.
За да не пречи, скарата бе избутана до покритата с прогнила ламперия стена и оградена с дървени столове – несъмнено за да се попречи на невръстните сватбари да я съборят. Едър мъжага с маша в ръка се самоназначи за отговорник по пърженето. Затвореното помещение се изпълни с ароматен пушек.
Писнаха кларнети, дайретата заечаха, и Рибаров се оказа въвлечен против волята си в странна комбинация между хоро, кьочек и любителско порно. Шкембето на кандидат-кмета заподскача като умален модел на поразена от земетресение планина.
– Тук няма вентилация – изпъшка той.
– Е па бедни сме, бате – рече близкият сватбар. – Нема пари за вентилация, само леб и сирене ядеме. Иху!
При последното възклицание сватбарят заби вдървения си палец в ребрата на Рибаров като подсещане да продължава да танцува.
– А-ко гла-сувате за мен ще се о-тър-вем от ку-че-тата – започна Рибаров, накъсвайки думите докато подскачаше. – И ще има-те кебап-че-та!
– Ура-а-а! Браво! Иху!
Събралите се поначало не бяха от най-тихите, но изведнъж започнаха да реват като банши. Появи се булката – в бяла рокля и накичена с близо кило злато. Младоженецът крачеше до нея, ухилен като тиква. Светлолилавият костюм и връзката на яркожълти и отровнозелени шарки явно му стискаха, но той търпеше. Зад двойката бащата на младоженеца сияеше, размахал пушка-кремъклийка.
– Син женя бе, е-е-е-е-е-й! – изрева той и произведе изстрел в тавана, за върховен ужас на Рибаров.
Булката се хвана на импровизираното хоро и заподскача, като зяпаше постоянно в Рибаров. Пластмасова бутилка, пълна със самогон, циркулираше през хорото. Самото то се извиваше покрай скарата така, че на приблизително две обиколки на шишето можеше да си вземеш кебапче.
Подхранвано от домашната парцуца и кебапчетата, веселието набираше скорост.Вадички пот се стичаха по непригодното за подобни натоварвания тяло на Рибаров.
– Пешев – изпръхтя той щом се изравни с благоразумно останалия настрана адютант, – направи нещо!
Пешев заподскача заедно с хоровода и успя да отскубне началника си. Масивният господин успя да се свие в един ъгъл и избърса чело.
– Пешев, изведи ме оттук – простена той, а в гласът му за пръв път прозвуча молба.
Началникът на щаба го хвана за ръка и го поведе към изхода. Докато Пешев си проправяше умело път, отчасти поради стройното си телосложение, отчасти поради споменатата преди особеност на гръбнака му, Рибаров се движеше с цялата непринуденост и грация на заседнал в плитчина кит.
– Ужас! – изшептя кандидатът след пет минути. – Какво, по дяволите, е това? Нима цивилизацията е дошла до края си?
– Възможно е. Доколкото знам, това е традиционен начин за празнуване на встъпването в матримониални отношения при ци... при ромите.
– Какво, и стрелбата ли?
– О, да. Макар че по мое мнение, родителят на младоженеца малко избърза. Много е вероятно стрелбата преди консумиране на брачните отношения да е била неуместен и прибързан ход.
Рибаров зяпна срещу адютанта си.
– Искаш да кажеш – проговори накрая, – че някой може да е... ъ-ъ-ъ... взел цветето на булката?
– Именно. Ако позволите да доразвия вашата флорална алегория, възможно е направо саксията й да е счупена.
– Боже! – възкликна Рибаров. – Е, предполагам че ще трябва да влезем вътре и да поагитираме? Просто не разбирам как някой може да оживее в този...
– Пандемониум? – предложи Пешев
– Да. – Едва ли трябва да уточняваме, че Рибаров досега не бе чувал тази дума, и едва ли щеше да я чуе някога отново. – Трябва да намина към тоалетната.
Връщането им в ресторанта биде приветствано от мощно „ура!”. Един поглед към скарата разкри причината – кебапчетата бяха свършили. Пешев посочи на началника си вратата на тоалетната и извади телефона си за да се обади за още кайма.
– Здравейте, кимна Рибаров на булката, която плискаше лицето си на чешмата. – Надявам се че ще гласувате за мен.
– Аха. Като стана на осемнайсе след пет години. Ама иначе си сладък – и плъзна ръка в сакото му, опитвайки да му измъкне портфейла.
Рибаров тактично отмести ръката й и излезе. Пешев го чакаше.
– Обадих се на Лъчезар за още кебапчета – каза. – Гласовете им с в кърпа вързани. Радостни викове огласиха ресторанта и едно малко шествие, състоящо се от младоженците и тридесетина най-близки роднини го напуснаха, изпратени от окуражителни викове.
– Пешев, груповото ходене до тоалетна също ли е обичай? – попита кандидатът.
– Не мисля. По-скоро са яли нещо развалено. – Погледът му се плъзна по масите и само за хилядна от секундата осъзна какво беше единственото, консумирано от сватбарите. – Мисля, че е целесъобразно да изчезваме преди хората...
– Ромите – поправи го Рибаров.
– ... преди ромите да са се усетили.
Бяха преполовили пътя до вратата, когато жена с прясна синявица на окото нахълта в ресторанта. След себе си влачеше дете, което прибичаше на чаавето, опитало се да открадне емблемата на „Майбах-а”
Макар Рибаров и Пешев никога да не научиха – а и да бяха научили, това едва ли щеше да бъде морална утеха, – бащата на малкия бе силно разгневен от факта, че не е поканен на сватбата. Щом научи, че и кебапчетата са били принесени в жертва на сватбарите, този благонравен човек биде потресен до дъното на праведната си душа.
Все пак единственият външен израз на гнева му бе отварянето на шише бира. Но и най-кроткото същество си има точка на пречупване. За този човечец последната капка дойде когато разбра, че благоверната му е успяла да плячкоса само десет бири. Тук нервите му не издържаха. Той удари жена си и отрочето съответно по лявото око и носа, след което издаде нареждане да изчезнат и да не се връщат без бира или кебапчета, а най-добре и двете, при това – в подобаващо количество. По пътя си жената и детето събраха тълпа от непоканени на сватбата, следователно озлобени в различна степен роми.
– Ето ги бе! – извика тя, сочейки към нещастния кандидат-градоначалник и помощника му. – Тия ни биха!
Рибаров зяпна, сякаш изневиделица му бяха изсипали тенджера с юфка в гащите. Пешев, винаги запазващ самообладание, запрати един стол в най-близкия прозорец и сам скочи след него.
Двамата се изправиха от калта и се озоваха срещу друга тълпа, предвождана от бащата на младоженеца и пушката.
Един сватбар с външния вид и обноските на невестулка подскачаше около бащата и кудкудякаше:
– Ей този ти казвам, дебелия бе. Заключил се с булката в тоалетната бе, Сали! И се опипваха! Абе видях ги бе, Сали!
В този момент през счупения прозорец нахлу порив на свеж въздух и възпламени едва тлеещите въглени в скарата. Помещението се изпълни с огън и викове. Лавина от хора (или роми) си изсипа през прозорците. Пешев и Рибаров хукнаха, оставяйки групата на жената с детето да влезе в схватка с групата на опозорения свекър. Останалите, подтиквани от алкохола и пламъците, започнаха да налагат когото сварят.
Двамата агитатори се спуснаха към „Майбах-а”, който кротко си почиваше в калта. Гумите бяха изчезнали.
– Натам! – извика Пешев и препусна към приближаващата УАЗ-ка в кариер, който би засрамил и арабски жребец.
Веднъж намерили убежище във вътрешността на колата, Рибаров изтри челото си.
– Не беше толкова зле – каза, щом успя да си възвърне обичайното дишане. – Какво ще правим утре?
– Посещение в завода за промишлени експлозиви – отвърна Пешев и добави по-скоро на себе си: – Бог да ни е на помощ!