Когато журналистите не са запознати с темата

Доста често ми се случва да се бия по главата от отчаяние пред журналистическата тъпота, особено когато се съчетае с желание да се намери сензация. Днес попаднах на поредната глупост. Ще ми се да вярвам, че въпросната журналистка е стажантка, и ще се научи с времето да се подготвя по темата. За да разберете пълния размах на глупостта й, чуйте звуковия файл.

Първо, механиците в гаража не могат да разглабят автобуса на гайки всяка сутрин. Текущите технически прегледи включват проверка на спирачките, системата за затваряне на вратите, гумите, трансмисията и други подобни елементи, свързани с безопасността на пътниците. Прегряването на двигателя не може да бъде открито докато не прегрее. В КАТ и ДАИ също се проверяват единствено системите, свързани с безопасността.

Въпросната журналистка явно гори от желание да направи сензация в светлината на инцидента на връх Бакаджик. Похвално, но търси сензацията на грешно място. Да не говорим, че въпросите й са напълно безсмислени – все едно зидар да иска обяснение от специалист по сигурността на бази данни. Ще си позволя да изложа някои факти, пък дано момичето попадне на тази статия и престане да търси под вола теле...

Какво е термостат?

На старите двигатели вентилаторът, охлаждащ радиатора, се въртеше постоянно посредством ремък, свързан с двигателя. С развиването на технологиите започна да се използва друг подход – терморегулатор, поставен в радиатора, който включва вентилатора при загряване на охлаждащата течност. Устройството на този терморегулатор е просто – бронзова и медна пластинки с общ край. Тъй като двата метала имат различен коефициент на термично разширение, при нагряване пластинката се огъва. Щом се огъне до определената степен, затваря електрическа верига, задействаща вентилатора посредством реле. Като всяко електромеханично устройство, термостатът и релето са податливи на чисто механични повреди.

Страшният прегрял двигател

За разлика от прегрял парен котел двигателят с вътрешно горене не е страшен при прегряване. Няма опасност да гръмне и да изтрепе хората. Още по-малко вероятно е да се стигне до внезапен пожар, застрашаващ пътниците. Температура на охлаждащата течност под 100 градуса е нормална. Прегряването създава неприятности на поддръжката, но не и на пътниците. На всеки му се е случвало да му прегрее двигателя, особено при режим на движение с чести потегляния през лятото. Решението е просто – двигателят се оставя да работи на място докато се охлади. Единствените жертви на прегрял двигател са неразумните люде, опитали се да отворят капачката на радиатора. Пък и те се отървават само с обгаряния от парата, и/или цицина на челото от изстреляната от парата капачка.

Страшните некадърни журналисти

Подобно търсене на сензация не говори добре за професията на журналиста. То само създава неприятности на невинни хора (в случая колегата от градския транспорт) и превръща журналистите в напаст, подобна на ято скакалци. Добре е журналистите на дадена медия да имат способността да преценяват кога просто трябва да информират, и кога да задълбават в новината. Въпроси от рода на "Ама те утре пак ще пуснат автобуса" показват невежество и единствено плашат хората. Прегрял двигател далеч не е толкова опасен, колкото автобус с неизправни спирачки. Предлагам да съберем пари за да може въпросната журналистка да мине отново курса по физика за 6-ти клас, където се изучава устройството на ДВГ. Жалкото е, че КАТ и ДАИ ни пазят от неизправни автобуси, а от некадърни журналисти няма кой да ни пази.

България -- страна на пенсионери

Онзи ден реших да си извадя международен паспорт. Не че ми трябва, но ей тъй -- за всеки случай. В идеалния случай отиваш, плащаш 30 лева (плюс неизменните два лева за банков превод!), подаваш молба и -- готово! Обаче се оказа, че не е толкова просто.

Оказа се, че тъй като имам регистрация в полицията, трябва да дам свидетелство за съдимост. Хубаво. Отивам в СРС, давам лична карта, акт за раждане и 5 лева (плюс 50 ст. за банков превод!) и се оказва, че трябва да дойда след два дни, защото -- забележете -- делото още се гледало и трябва да се направи справка. След два дни взимам заветното свидетелство, на което пише, че решението се обжалва. Отивам отново в паспортната служба, където служителката ми обяснява, че не можели да ми издадат паспорт, докато не се получи съдебното решение. Попитах я не трябва ли да имам съдебна забрана за напускане на страната. "Ако настоявате, ще ви издадем" -- беше отговорът.

Помолих я най-любезно да не ме заплашва като влюбена тийнейджърка. Покрай това проклето дело, възникнало заради някакъв пиянски бас и проточило се повече от 7 години съм им научил номерата. Учтиво й обясних, че като не знае нещо, трябва да пита началниците си, а не да се прави на интересна. Тя се върна след десетина минути и отвърна, че началникът й казал,че трябвало да отида да говоря лично с него. Както казах, паспортът не ми трябва, затова теглих една майна на цялата система и си поисках парите. Тя сложи печат на бележката, че сумата не е използвана и ми каза, че парите се връщали в СДП.

Вече не толкова любезно й обясних какво мисля за МВР като цяло, и че ако някой ги изтрепе всичките ще стори добро на нацията. Качих се на колата и тръгнах към СДП, където се оказа, че са в обедна почивка до 13 часа. Касиерката благоволи да се покаже в 13:45 и ми върна 30-те лева с такава неприязън, сякаш си ги вадеше от джоба. Докато я чаках попитах постовия полицай къде се подават сигнали за неспазване на работното време. Човечецът поклати тъжно глава и каза "При директора, ама..." и отново поклати глава сякаш да ми намекне, че не си заслужава.

Та защо България е страна на пенсионери? Ами много просто -- единствено пенсионер, без никакви други ангажименти, може да отдели една седмица за обикаляне по институции. Но на тях пък им прилошава от жегата. Все пак през останалите три сезона бихме могли да омогнем на пенсионерите, като им дадем някой лев за да ни свършат административната работа. Да, ама не! Защото с цел защита на личната информация всичко трябва да се свърши лично.

Все пак човек би помислил, че в една нормална държава МВР и съда ще бъдат в обща система и служителката направо ще каже "Съжалявам, но не можем да ви издадем документ". Още повече че могат и цялата работа е заяждане на някакъв дребен районен началник, най-вероятно с надеждата да чуе фразата "Е не може ли да измслим нещо?"

Не закачайте децата!

Повод за написването на тази статия е една новина, която пристигна току-що в RSS четеца ми. Вече съм писал за любовта към жестокостта, която родителите подхранват. Но тази новина направо преобърна представите ми за добро и лошо. Просто не мога да приема, че ученици могат да се задълбаят в такава сложна тема като смъртното наказание, без да са били подтикнати от някой възрастен. Още по-малко вероятно ми се вижда тези ученици да са се хванали да пишат петиции до президента по собствена инизиатива. И аз съм бил ученик и знам какви са -- не могат да огранизират бягство от часа по математика, камо ли пък петиция.

Още по-интересно ми е дали дечурлигата знаят под какво се подписват, или приемат цялата работа като забавна игра; начин, да се запълни времето между два купона. Не съм от феновете на европейския съюз, затова няма да споменавам, че в никоя държава от ЕС няма смъртно наказание. Но ще отбележа два факта:

1. За изроди като въпросния Стефан Фердинандов смъртта е прекалено лек изход. 25 годишен престой зад решетките ще му се отрази много по-възпитателно. Особено щом останалите затворници разберат за какво е там!

2. Факт е, че съдебната система греши. Не само в България, грешки стават по целия свят. Представете си, че върнат смъртното наказание. Ако се окаже, че някой е осъден по грешка, ще го освободят и ще му платят полагаемите 15 лева на ден. Как ще върнат убития? Какво ще му платят?

Смъртното наказание е отвратително и по друга причина. Да речем, че някой се напива, поглъща сериозно количество амфетамини, откача и развасофа детето си. отвратително, ще кажете. Така е. Но по-отвратителен е съдебният състав, който с пълен разсъдък, на трезва глава, убива човек. Не по-малко отвратителен е фактът, че тези хора са дотам убедени в правотата си, че си позволяват да се разпореждат с живота на хората.

Но най-отвратителни са родителите, които подстрекават децата си към подобни действия. Това никак не е възпитателно и е много по-лошо отколкото да поощряваш детето си да замеря невинни улични животни. Защото, не забравяйте, мили родители, че утре тези деца ще се разпореждат с вас. И нищо чудно да си припомнят някой случай, в който сте ги обвинили без основание, или не сте ги пуснали на дискотека. Познайте тогава какво ще направят! Ако пък се чувствате толкова безгрешни, гласувайте закон позволяващи на дете да умъртви родителите си при навършване на 21 години, ако последните са му нанесли физическа или емоционална травма.

Случки с полицаи

Вдъхновен от публикацията на Marfi, реших и аз да споделя някои срещи с родната ни полиция, обогатили ме емоционално.

Случка №1
Работех в един мебелен магазин. Връщах се от Божурище в София, и малко преди прелеза сложили знак "60". Да, ама аз поначало приемам правилника за движение по-скоро като сбор от препоръки, отколкото като нещо задължително, и отвявам знака с над 90. Излизат Мъжете в синьо от храстите, аз спирам и се започва приятен разговор:
-- Добър ден, знаете ли с колко карахте?
-- Не -- отвръщам аз безгрижно.
-- Е как така "не"?
-- Ами гледам си пътя -- казвам. -- Не гледам скоростомера.
-- С 90! -- заявява полицаят.
Можех да му кажа, че радарът му на работи, защото карах с близо 100, но реших да си замълча.
-- Карам го от скоро това -- казвам примирително. -- Не съм му свикнал още.
-- А-а-а... Какво караш?
-- Мебели.
-- А-а-а... -- И заковава култовия въпрос: -- Нещо промоция има ли?
Седя и мигам на парцали. Ако карах напитки, да речем, да ги черпя по бира. Ама аз карам мебели. Дори да предположим, че съм склонен да им подаря по един дрешник, какво ще го правят? В патрулката няма да се събере, а на тавана не могат да го вържат заради лампата.
-- Сега ще пишеме ли?
-- Не възразявам -- отговарям спокойно.
Онзи повъртя книжката ми, очаквайки да предложа алтернативно решение. Погледна я, после ми я върна с думите "Абе сега не ми се пише". Не знам дали го убеди обяснението ми, или това, че фамилията ми е доста дълга за изписване.

Случка №2
Карам по Ситняково към румънското посолство. Целта ми беше в Редута, но не ми се искаше да се вра с камиона по уличките, затова реших да направя обратен завой на Гео Милев. Да, обаче онези бдят!
-- Тук обратният завой е забранен -- казва онзи.
Можех да поспоря по въпроса, но бързах, затова си замълчах.
-- Сега ще пишеме ли?
-- Не възразявам -- казвам.
Онзи гледа, гледа...
-- Абе айде, черпи по едно кафе с колегата.
За момент си помислих да му дам един лев, имайки предвид, че кафето е максимум 50 ст. Все пак се смилих над човека и му давам 10 лева, при което на онзи очите му се разшириха и изсъска:
-- Недей бе, човек! В затвора ще ме вкараш! Има камери! Ела, ела тука до камиона!

Случка №3
Карам един багер за Бургас. На Околовръстното ме спират Мъжете в синьо. Докато приготвям документите го гледам в дясното огледало как гледа камиона и се чуди за какво да се заяде. Пристига при мен и започва:
-- Това извънгабаритен товар ли се води?
-- Откъде-накъде? -- питам го.
-- Ами голямо ми се вижда.
Егати и метър пред полицейско око! Давам му документите, онзи ги погледна и ми изтърсва:
-- Тахограф имаш ли?
Колегата на дясната седалка почва да хихика като ученичка, защото първо, не е той този, който ще проверява тахографа, второ -- на този камион тахографът беше цифров и той няма с какво да го провери.
-- Имам -- казвам, чудейки се накъде отива цялата работа.
-- Я дай да видим!
Тук колегата се задави в опитите си да не се разсмее с глас. Аз му давам една моя шайба, с която бях карал преди три дни (на старите тахографи времето за управление се записва на хартиен диск). Той я взима и съсредоточено я гледа от обратната страна.
-- Добре, добре -- казва нашият човек и ми връща документите, след което тъжно се отдалечи към патрулката.

Случка №4
Тази случка е за пример. Излизам от ферибота във Видин и ме спират. Полицаят ми се представя най-любезно. Давам документите и го питам иска ли полицата за гражданска отговорност.
-- Днес не проверяваме за гражданска отговорност -- осведомява ме полицаят, -- само искам да видя категорията. -- Видя я, след което вдигна ръка и каза: -- Благодаря. Извинявам се за забавянето. Желая ви приятен път. Карайте внимателно, защото по-надолу правят ремонт на пътя.
Трябва да има повече такива полицаи!

Призив към администраторите на СВЕЖО

Уважаеми администратори,
Като ваш редовен и лоялен потребител, и от името на голяма група други ваши потребители, ви обръщам внимание върху лицето Любима Йорданова. Тази жена, освен че си позволява чрез спам под формата на коментари към чужди публикации да прави политическа агитация, оказва системен тормоз върху най-редовните ви потребители.

Липсата на реакция от ваша страна доведе до реакция от страна на потребителите, на което вие отговорихте със спиране на достъпа на въпросните потребители. Има много голяма разлика между свобода на словото и систематичен дразнещ, лично насочен спам под формата на копирани коментари.

Обръщам внимание на факта, че по този начин губите една част от потребителите си, а друга част вие сами блокирате. Наистина, сайтът си е ваш (или поне ви е поверен за администриране), но функционирането на сайта и приходите от него зависят от нас, потребителите. Това би трябвало да ви накара да се замислите, дали има смисъл да блокирате няколко потребителя, които с нищо не са оскърбили останалите, за да защитите един, от който най-лоялните ви посетители са пропищели.

Искам също да привлека вниманието ви към факта, че въпросната дама представя СВЕЖО като арена за "политически манипулации", виртуална бърлога на измислен от нея Дявол, което едва ли е най-добрия имидж, който искате да създадете за администрираната от вас услуга.

Предлагам, като справедлива мярка, на лицето Любима Йорданова да бъде забранено да коментира чужди публикации. Бездруго коментарите й не носят интелектуално и духовно обогатяване на потребителите. В същото време, запазвайки правото й да публикува свои материали, свободата на словото няма да бъде накърнена. Позволявайки й да коментира собствените си публикации пък ще й дадете правото на отговор на евентуални нападки срещу изразените от нея мнения.

Моля потребителите на СВЕЖО да изразят позицията си чрез гласуване и коментари към публикацията в СВЕЖО (не в този блог). Тъй като проблемът засяга както потребителите, така и администраторите, ще се радваме да научим позицията ви по въпроса и мерките, които възнамерявате да предприемете.

Благодаря за вниманието.

С уважение:
Христо Балканджиев

Допълнение: Настоящето обръщение стана повод да ми забранят достъп до СВЕЖО по IP адрес. Очевидно г-жа Йорданова се ползва с доста преференции в българското интернет пространство.

Сини комунисти

Смятате ли, че има разлика в мисленето на комунистите и "сините"? Нека ви обърна внимание на някои поразителни прилики:

1. Както комунистите, така и сините се борят за отхвърляне на настоящия режим, чертаейки светли, но за съжаление непостижими бъднини за народа.

2. Също както комунистите са обявявали всеки несъгласен с тях за враг на народа, така сините обвиняват несъгласните за комунисти.

3. Със същата страст, с която комунистите са търсили следи от буржоазно потекло, сините търсят следи от агентурно минало.

4. Комунистите са вярвали в Ленин и Сталин. Сините вярват по същия сляп, безкритичен начин в Димитров и Костов.

5. Подобно на комунистите, сините изказват твърдо намерение да не допуснат непроверени хора до управлението. Само крачка има до въвеждане на партийни характеристики за две поколения назад.

6. И едните, и другите не позволяват и дума да се издума за недостатъците на лидерите им. За сметка на това пеят с пълен глас дитирамби за силните им страни. Всеки, осмелил се да спомене за някой недостатък, непременно бива оплют като фашист, респективно комунист.

7. И едните и другите са наизустили мантрите на водачите си, и ги повтарят до припадък, твърдейки че са "разумни доводи"

Извод? Ако гласуваш за Станишев, получаваш Димитров.

Спаси помиярче -- спечели приятел

Въпрос на престиж е да мразим уличните кучета. Често главният довод на кучемразците е "Като ги обичате, защо не си ги приберете". След като първото ми куче, което само ме избра за стопанин от улицата, умря през януари, прибрах второ. То също само пожела да дойде при мен. Ето ви някои добри причини и вие да приберете куче от улицата.

На уличните кучета, особено ако са по-възрастни от година, не им трябва дресировка. Повечето са свикнали на дисциплина, и вероятността да намерите любимите си боти префасонирани на сандали е много малка. Освен това те са свикнали да вършат физиологичните си нужди навън и няма защо да се тревожите за обучение в тази насока.

Мелезите са много по-здрави и устойчиви на болести от породистите. При кръстосването на породите рецесивните (по-слабите) гени постепенно отпадат, създавайки животно, до минимум податливо на заболявания. С улично куче посещенията при ветеринаря са изключение, а не редовна практика.

Уличното куче ще ви бъде благодарно за това, че сте му осигурили спокойствие. Противно на схващанията, то няма да ви обича за това, че го храните. Повечето улични кучета ядат много по-малко от породистите или тези, отгледани от малки у дома. В негово лице можете да разчитате на верен приятел, който ще ви пази по собствено желание, а не заради дресировката.

Ако нямате възможност или желание да го разхождате, можете да го пуснете само. То има създадени инстинкти, и е малко вероятно да бъде сгазено или откраднато. Просто поглеждайте през балкона -- щом си свърши работата, ще го видите пред входа.

Разбира се, получавате всички ползи от съжителството с животно -- любов, привързаност, вярност, приятелство. Децата ви ще се научат на състрадателност и грижа. Освен това е доказано, че имунната система на човек се подобрява от съжителството с куче.

Най-вероятно новият ви любимец вече е кастриран и ваксиниран, така че спестявате пари.

И най-важното -- правите добро на едно живо същество. Една еврейска поговорка гласи, че който спаси един живот, спасява целия свят.

Единствено трябва да имате предвид, че при уличните кучета изборът е взаимен. Трябва и животното да ви хареса, не само вие него. Стане ли това, имате верен приятел, който никога няма да ви изостави, ще страда, когато вие страдате, и ще е щастлив заедно с вас.

Най-накрая! Фен-Сайт на Любима

И на двата български хостинга спряха фен-сайта на любимата ни Любима. Иска ми се да не съзирам висша намеса в това. Съчетавайки природната си тъпота с природната си упоритост, реших да използвам хостинг в чужбина. Можете да видите сайта на адрес

http://ljubima.host56.com

Фенове на любима, не забравяйте да обновите връзките си с думите Любима Йорднова, за да улесним Гугъл в намирането на сайта.

Защо обичаме да мразим?

Сякаш омразата се е превърнала в основна жизнена необходимост на българина. Покрай изборите модерно е да мразиш комунистите. Преди това беше модерно да мразиш руснаците. Започнахме да намразваме и ЕС. Мразим кмета, който ние сме избрали. Мразим правителството, а най-много мразим съседите си.

За да се впишем в съвременното общество е просто задължително да мразим слабите. Трябва да се мразят бездомните и просяците. Омразата към уличните кучета е приоритет номер едно на всеки уважаващ себе си българин. Трябва да мразим и пенсионерите, защото взимат пенсии от нашия труд. Пък искат и място да им отстъпваме в автобуса. Гадове! Мразим ги!

От жизнена важност е да мразим различните от нас -- различни по сексуална ориентация, раса, религия, или вкусове. Всеки нормален българин мрази говорещите против чалгата, риалити шоутата и тъпите "вечерни програми", експлоатиращи стари вицове до припадък. Естествено е да мразим тези, които се опитват да ни отделят от тълпата и да ни накарат да се замислим със собствените си глави.

Като цяло, мразим себе си. Мразим страната си, мразим работата си, мразим живота си. Вечер, пред чашата ракия и шопската салата, облени от звуците на кръшни маанета (но иначе мразим турците, нали?), повтаряме като магическо заклинание "Няма живот в тази държава". И след всяко изричане на вълшебните думи се намразваме още повече, защото знаем, че все пак утре ще станем, ще изпием два аналгина срещу махмурлука, и пак ще отидем да правим топлоизолации и да лепим плочки. Че да вземем някой лев от хората, които мразим заради парите им.

В такъв случай какво по-нормално от това, да ни управляват хората, които мразим? Та нали затова сме ги избрали -- за да видим колко им е акъла и да имаме повод да ги мразим още повече. А ние мразим всички и всичко. Дори и предизборната кампания ни е такава -- да намразим някого, за да гласуваме за този, който най-много го мрази. Лошото е, че с омраза нищо не се постига. Омразата единствено руши, тя никога не може да създаде. И докато мразим, любимата ни държава ще се разпада още повече, а ние отново ще сядаме вечер по потник пред чашата гроздова и грубо нарязаните домати. За да мразим.